Импресия на делника

През последните няколко дни се опитвам да разбера ще е то "емо". Навън това са дечица, които се събират по пейките, отличават се с интересни прически, прикриващи едното око, носят шарени дрешки, значки, цветни връзки на обувките, очертават очите си с черен молив. Нагледно тези "емо" деца са странни, шокиращи (дали не свикнахме вече да ги виждаме навсякъде?), но и нянкак сладки с всичките панделки и зайчета, които ползват за аксесоари. Те са деца, а всички деца идват неподготвени за този свят.

Но панделките и зайчетата, носени от момиче на 18 години, не могат да значат нищо освен вик "къде ми е детството???". А когато някой подрастващ си задава този въпрос, има сериозни причини за притеснение.
Страшно е, когато една мода, била тя и вървяща към сформиране на субкултурни групички, започне да бърка в мозъците на новото поколение и да руши, да блъска с огромен чук върху децата, които още са твърде крехки и чупливи, за да разбират дори собствените чувства, желания.
Тогава всичко се замъглява, помътнява и трудно се слагат граници между модното течение и "култура", която започваш да живееш, сам или с другите като теб.
Ето какви щрихи по темата събирам тук:

Момичета и момчета "емо" си приличат, носят почти еднакви дрехи, идеята в прическите им е еднаква, понякога и дължините са едни и същи, гримират се, лакират ноктите си в черно.

По форумите си лепят картинки, на които излагат разбитото си сърчице, сложено в длан, съдрано, кървящо, срязано, накълвано от гарвани...

Толкова много кръв и черно, че чак да те заболи, ако си преставиш, че във вътрешния живот на едно младо същество липсват светлите цветове на радостта, надеждата, мечтите, таланта...

Да си "емо" за самите "емота" обаче е емблема, която обаче не се ограничава с типичната подстрижка и облекло. "Емо" стилът заплашва да се превърне в субкултура и у нас, защото тези деца, освен визията, съчиняват и един общ "емо" стереотип на живеене, в който има само чувстване, силно и болезнено чувстване и страдане за нещата, които смятат за непреодолими и изгубени ForEvERr.

Чувствата са тъга, депресия, болка, разочарование. Не минаваме ли всички през този период?

Не исках да отсъждам прибързано, въпреки че четох за "ритуално самоубийство", извършено от две "емота" в български град.
Исках да разбера какъв точно е този начин на живеене, в който трудностите не се преодоляват, а се приключват със страшните за всяко общество детски опити за самоубийство, рязане на вени и пр., които вече са факт и у нас.

Чух музиката им и не е много по-различна от пънко, дето си го знаем ние, родените през '80-те. Но понякога само да наблюдаваш не е достатъчно. Изгледах няколко наши и чужди репортажи за тъй наречената "емо субкултура" и, честно казано, се понаплаших.
Ето и един текст, изпят от култовата за "емотата" група "Tokio Hotel":

I hold your letter in my frozen hand
The last line was long as long as it burns my look carries on
With every word another feeling dies
I'm left here in the dark
No memories of you
I close my eyes

It's killing me
We die when love is dead
It's killing me
We lost a dream we never had
The world in silence and should forever feel alone
Cause we are gone & we will never overcome
It's over now

Vultures are waiting for what's left of us
What can we take?
It all has no worth if we lose our trust
They're coming closer, want me & you
I can feel their claws
Let me go now
Try to break free

It's killing me
We die when love is dead
It's killing
We lost a dream we never had
The world in silence and should forever feel alone
Cause we are gone & we will never overcome
It's over now
Now, now
It's over now
Now, now,
It's over now
It's over now
It's over now

Vultures are waitng for what's left of us
Taking the last of you & the last of me.

It's killing me
We die when love is dead
It's killing me
We lost a dream we never had
The world in silence should forever feel alone
Cause we are gone & we will never overcome
It's over now
Now, now
It's over now
Now, now
It's over now
It's over now

Така изглежда вокалистът на немската "емо" група "Tokio Hotel" Bill Kaulitz

"It's over now"... Заглавието на тази песен е "Love Is Dead" ("Любовта е мъртва") и от стиховете лъха студ, болка, отчаяние. Не са ли тъкмо онези чувства, които всички деца през пубертета изживяват, с които трудно се борят, но които трябва да успеят да превъзмогнат, за да не скапят годините си занапред. Плашещ е този повик, този толкова открит зов към смъртта, която да ги спаси от несправедливия, жесток външен свят.

"Кухнята, ножа, вените - край на проблемите" - това е девизът на "емо" субкултурата. Това е начинът, по който мислят, че всичко ще се свърши. Със смъртта обаче няма да се реши нищо

В репортаж по Нова телевизия, едно "емо" момче обяснява защо тези деца спускат бретон пред едното си око: под бретона окото оставало скрито и се обръщало към вътрешния свят, а другото гледало наоколо, защото не можело да остане сляпо за суровата действителност. Много болно ми стана за тези момичета и момчета, които се вдълбават в отрицателните емоции и ги превръщат в център на съществуването си - сякаш светът не е нищо, освен болка, депресия, страдание. Не, мили момичета и момчета, ние всички имаме и души, и сърца, на всички през тези години ни е тежко, трудно, смятаме, че проблемите са непреодолими, много младежи и преди вас са били изострено чувствителни, раними, склонни към депресия и усамотение. Но ме плаши, ужасно ме плаши липсата на светлина около вас.

Кой ви направи това? Родителите? Съучениците? Хората наоколо? Те бяха жестоки и с нас, докато пораствахме. И нас, и предишните преди нас, и предишните ... никой не ни е разбирал, отхвърляли са ни, блъскали са ни в канализацията, унижавали са ни, съмнявали са се в нас; и нас са ни удряли заради това, което сме, и ние сме минавали през ужаса да бъдеш сам, неразбран, необичан дори. Но не посегнахме, мили деца, не си посегнахме. Представете си, че това е просто тъмна пещера, през която минавате с мъничка свещ в ръка. Тази свещ е онова, което сте вие наистина, онова, което дори все още не подорирате, че сте, че ще бъдете.

Животът не спира пред трудността, а започва след нея. Такива сме, в такова изпаднало и разглобено време живеем, че никой към никого не е милостив. Простете. Поплачете дори. Потърсете в слънцето, в шегите, в книгите, в наблюдението нещо, което да разгори пламъчето на свещта и ... просто преминете пещерата, така, както ние и онези преди нас я преминаха.

Защото отвъд е светло. Защото всички имаме не по едно око, а по цял чифт очи, които винаги ще гледат навътре, ще издирват в душите ни добротата, мекостта на чувствата, усещанията. На всички ни се иска понякога да закрием не едно око, а цял чифт и да не гледаме околния свят, защото той наистина е жесток към нас, жесток и немилостив.
Но човек израства най-много, когато намери пътя към собствената светлина, защото любовта към света и към хората започва винаги първо от нас самите. Ние самите сме най-ценното, най-прекрасното, ние сме нежните цветя на тази планета. А виждали ли сте цвете само да се изстръгне от корена?

Ще кажа и нещо, което са казвали на онези преди нас, нещо, което казваха и на нас: най-тъмно е точно преди изгрева.

Повтаряйте си това изречение и пазете очите си. Ще ви трябват и двата чифта: и вътрешните, и външните, защото са красиви, защото са живи, защото са важни и трябва да ги има.

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи! (Б.а.)